През 1920 г. министърът на народното образование в България представил международния език на вниманието на средните училища с циркуларно писмо номер 37.923 от 20. XII и препоръчал гимназистите да изучават есперанто във вечерни курсове.

Във Франция Ремон Шварц (Raymond Schwartz) основава първото есперантско кабаре „Зелена котка“ (Verda Kato).

По това време подобни кабарета са изключително популярни в Париж и Шварц е вдъхновен от прочутия изпълнител Aristide Bruant, който прави спектакли в кабарето „Черната котка“.

Кабарето на Шварц работи от 1920 до 1926 г. Много от изпълняваните там стихове са събрани в книгата „Завещанието на зелената котка“, издадена през 1926 г.

На Шварц и неговите кабарета е посветен специален сайт на есперанто.

Рекламни картички от 1925 г.:

През 1920 г. Теодор Юнг (Teodor Jung) основава вестника „Esperanto Triumfonta“ (Есперанто ще триумфира).

През 1925 г. името е променено на „Вестител на есперанто“ (Heroldo de Esperanto).

Това е най-често излизащото печатно есперантско периодично издание – вестникът достига до читателите си седмично или веднъж на 2-3 седмици в различни периоди от съществуването си.

Изданието е независимо и през голяма част от историята си не е обвързано с нито една конкретна организация. Занимава се с теми от есперантското движение, но също и с езикови въпроси, литература и култура.

През 1920 г. излиза книгата „Животът на Заменхоф“ от Едмон Прива (Vivo de Zamenhof – Edmond Privat).

Тази ранна биография, която и до днес е една от най-авторитетните, претърпява много издания с допълнения и е превеждана на редица езици, сред които английски и холандски.

В сайта на проекта Гутенберг може да се види оригиналният текст от 1920 г.

През 1920 г. за председател на Академията на есперанто е избран френският професор по лингвистика Теофил Кар (Thеophile Cart)

Кар е автор на учебници по есперанто, речник, помагала, брошури, лингвистични изследвания и др. Вероятно е най-известен сред широката есперантска публика с вярността си към Фундамента на есперанто и борбата с неоправдани опити за реформи в езика. Той заявява от позицията на професионализма и опита си:

„Трябва да отбележим, че най-склонни към реформи са точно тези хора, които знаят само родния си език или евентуално още един. В своята наивност те не се съмняват, че желаните от тях промени веднага ще бъдат приети с благодарност от всички!“

Именно към практическо използване на езика вместо към безплодни теоретично спорове призовава един от най-популярните му текстове, базиран на френска народна приказка. Неговата поука се е превърнала в девиз за есперантистите.

Ралата
Преди много векове един френски крал извикал трима работници и им казал:
Голяма награда ще дам на този, който изоре най-дългата бразда.
Първите двама работници започнали да спорят за качествата на своите рала.
– Доброто рало трябва да е дълго – казал единият.
– То трябва да е широко – казал вторият.
Докато те спорили, третият с горе-доло добро рало си изорал браздата и спечелил наградата.
Есперантисти, скъпи сътрудници, да не си губим времето да бърборим и спорим.
Ралото ни е добро, да орем нашата бразда!
(На есперанто текстът е популярен и под заглавието
„Ni fosu nian sulkon!“ (Да орем нашата бразда!))